Орисия

Спри се, момко,
дъх ми не остана,
по горите тъмни да те гоня,
че тежи ми, пустата душата,
спреш ли се, ще ти открадна коня.

Ще те сложа до дърво зелено,
със косите там ще те завържа,
да не бягаш повече от мене,
страшна съм,
но страх минава бърже.

И по теб ръцете си ще пусна,
ще превържа голите ти рани,
във очите дявол ще изпусна,
ще го сторя,
само да те хвана.

Мене самодива ме ориса,
щом целуна
в камък да превръщам,
затова от устни стой далече,
че не мога само да прегръщам.

Дъх прокара,
огън в мен настръхна,
тръпка спусна долу при нозете,
в сън ме върза,
да ме не изпуснеш,
разтрепери с устни коленете.

Тиха ярост...

И ти се щеше да е времето,
когато
на кладите горяха луди вещици,
за да ме качиш там
с ръцете си проклети,
и с тях треперещите
да запалиш трЕските.
И ти се щеше
да ме сложиш на въжето,
да ритнеш стола
и да ме издишаш,
с последен вопъл
да си ида цялата,
и отмъстен
да можеш да заспиваш.
И ти се щеше
да е оня съд,
пред, който всяка грешка е голяма,
пред, който всичко се заплаща с кръв,
където за жените
прошка няма.
И ти се щеше
да ме разпнеш в Петъка
на блудниците,
неубити с камъни,
и ти се искаше, палачът ми,
несретника
да не уцели бързо,
за да дойде краят ми.

Глътки...

Вече не броя и чашите,
просто ги чупя когато са празни,
няма смисъл във нищото
знаеш ли,
но от себе си
как да изтръгна
празнотата,
да разбия на мрамора,
да изсмуча праха от душата си?...
Вярваш ли,
там е пусто и тихо,
като на съмнало,
а джазът топъл и стар
бавно се слива със тъмното,
спуска се в чашата с вино,
на глътки през устните,
бавно изпълва ме,
топло е,
няма те…
късно е…