Камък тежък

Мен не гледай, майко, че линея,
ден загубих, слънце се не върна,
мой да беше, щях да руменея,
път замина и се не завърна.

Тайна крия долу до сърцето,
крадена любов от път ме върна,
и ме гони пуста орисия,
мъж залюбя, в дявол го превърна.

Тежка буца в гърло ми заседна,
тъмна сянка легна на душата,
щастие зарих в земята черна,
и от студ треперят колената.

Мрачна ходя, буря ме премина,
облаци ми пусна във очите,
дъжд се лее и без сън осъмвам,
ала него пазя във гърдите.

И косите тежки не пожалих,
друг не искам в тях да се изгуби,
камък тежък, майко, ме затисна
и земята черна ще ме люби.

Кажи й да не пита

Кажи й, Обич моя, да мълчи,
откъснатите мигове са мои,
и да не търси в твоите очи,
отблясъка на нощите ми голи.

Кажи й, да не пита на кого,
усмихваш се наум сред тишината,
кого проклинаш сън да не заспи,
додето не преглътне любовта ти.

Кажи й да не пита откъде
е топлото в очите непокорни,
и кой сънят ти всяка нощ краде,
чии целувки кожата ти помни.

Кажи й, нека тихо да заспи,
че чашата безумна е изпита,
кажи й, Обич моя, да мълчи,
кажи й, че боли когато пита!

Мълчи, Любов, че двете ми ръце
и тялото ми в твоите се вплитат,
ще си остана дъх от сетива,
а ти, Любов, кажи й да не пита.

Не се страхувай...(2)

Камшик е погледът ти,
с думи – белезници,
привързваш ловко себе си към мен,
бичуват ме настръхнали езици,
след тази нощ,
не искам да е ден.

И лош,
и тъмен,
искам да прокарам
по кожата ти, лепкавия мрак,
опарени секундите се стичат
на тласъци по голия ми крак.

Прехапана, усмивката се спусна,
страхът, където теб е обладал,
и слезе сам
на долната и устна,
настръхнал, жадно
го облиза цял.

И аз преминах
с тихите си пръсти,
на порив между устните сдържАн,
боля те, с нежноголата си същност,
мечтай ме бавно,
още си пиян.

Нещо в тъмното...

Идваш пак до изворите
жаден,
търсиш с устни
свежата ми кръв,
тази нощ небето е проядено,
от молци като гигантска връв.

Висят пак
раздърпаните облаци,
капе студ,
прегризана луна,
ужасът се утаява в костите,
и ще се втвърди
до сутринта.

Ще ги впиеш
в топлото ми тяло,
гниещи от влагата ти мъртва…
капчица живителна измама….
ще крещиш и ще целуваш кръста…..

Но е късно,
ядната зараза,
във водите ледни се просмука,
и увисна жалката надежда,
като труп
на изкривена кука.