Въпросите ми висят недокоснати...

Татко,
помниш ли ме още,
тръгна, просто ей така,
в несъбудените нощи,
даже входната врата
незаключена е още,
татко,
тихите листа,
капят в малките очички,
и защо така крещят,
изоставените птички,
сякаш вътре ги боли...
------------
Татко,
ужасът ме стига,
ще се върнеш, знам,
нали,
а навън нощта пристига,
татко,
много ме боли…

Татко,
не, не съм дете,
крясъците на съдбата
се удариха у мен -
раменете,
нежни бяха…,
и те чаках ден след ден,
татко,
помниш ли вратата,
скърцат пантите и в мен
всеки вятър там се удря,
влачи спомена студен,
ала ти не се завръщаш
и камината изтля,
и болят стените тежки,
татко,
кръст ли е това…

Шест гарвана, мое дете

на Силвия

Мъничката ми,
този път в тъмнината ти
няма връщане,
знаеш,
искаше кръста,
получи го,
ала той ме боли,
още гние в сърцето ми,
вярвай ми,
с теб замина и лятото,
сухи, мрачни дървета
люлеят гробовно ръцете си,
и премина през тях,
малка моя,
сбъдна грозния страх
на душата ми,
ти не се ли уплаши
сама,
в тъмна бездна,
посипана с прах от безвремие,
липсваш ми,
хладна есенна утрин
отнесе очите ти
някъде…
без да кажеш си тръгна
нека мир
да намери душата ти…