Страхове

Съавторство L & M

- Мон шер, навън почти се е стъмнило
безстрастна нощ разгъна своя плащ,
а аз се крия зад едно ветрило,
пазете тайната ми, като верен страж.

- Ма шер ами! Към устните /и двете!/
бих бил до крайни степени жесток,
не пазят ли мълчание! Простете,
изстискал бих ги в миг до кървав сок!

- Мон шер, това е синята Ви кръв,
ала защо сте толкоз строг, кажете,
бях вързала ръце с дебела връв,
изплъзнаха се, непосилна беше.

И пак дойдох, напук на вси стихии,
да зърна в грях, лицето Ви, стаено
под шапката и този черен плащ
на топла нощ от зли очи спасена.

- Дебела връв? По белите Ви длани?
О, не!.. Не говорете за това!..
От Вас самата кой ли ще Ви брани?
От мене, синя, пази Ви кръвта...

И пак сте тук! Припада кротка вечер.
Лицето ми /аз шапка ще сваля/,
погледайте и бягайте далече...
Очите ми целуват се с нощта.

- Да бягам, но краката ми неверни,
в посоката обратна все вървят,
и ако дните ми да станат черни,
те нощите Ви ще да споделят.

Простете ме за дръзките ми думи,
ще моля Бог и той да ми прости,
но вярвайте, не може помежду ни,
неказана безумност да стои!

- Аз вярвам Ви и вярвам, че Небето
простило е за Вашите слова!
Но как да Ви простя това, в което
за миг не смея да Ви обвиня?

Така ме радва крехката Ви младост...
Сърцето Ви дано да заплени
достойни рицари! И в тиха радост
животът Ви с любов да процъфти!

- Но не! Мон шер, мълчете! Тя си тръгва,
безмилостно е утрото към нас,
отпращайки сърцето ми безпътно,
но не далеч отивам всъщност аз,

а все по близо, също като нея,
и тя ще дойде, с тихите криле,
на ангели, които нежно пеят -
и Вашите са мои страхове!

- Как нощем страховете ни витаят
и как се крият нейде през деня!..
Възспирани, посоката не знаят
ръцете Ви под ангелски крила.

И Утрото, загризало, ще вземе
живота кретащ в новия ми ден...
И Вие, клета, тръгвате от мене!
а всъщност аз отивам си от мен!..

…следите Ти прашни...

Всяко лято те виждам, как минаваш оттук,
прашен пътят, следите ти крие,
вода ти наливам във глинен бърдук -
и на мене от там ми се пие.

Бродил дълго по стари далечни земи,
уморени краката те водят,
ти минаваш през моите тъмни очи,
като лято в очите на просяк.

И на моя прозорец, всяка вечер гори
тиха свещ, ала ти я отмина,
поспирай се, страннико, само за миг,
нека пътят от теб си почине.

Аз събирам следите ти в своята длан,
и поливам водата светена,
зная, страннико, луда съм сигурно, знам,
но не искам да бъда спасена.

Ти вървиш, а водата немее след теб,
даже вятърът сам се смирява,
и изпито лицето ти среща се с мен,
и очите ти в мене остават.

Някой ден ще измия нозете ти, знам
и в косите си ще ги изтрия,
и ще спреш всяко лято да минаваш оттам,
тук следите ти прашни ще скрия.

Свенливо…

...усмихни ми се тихо
нека Тя да не знае,
...ще те стигна с очите си
Той ще гледа встрани,
...разсъбличай пространството
Тя ще стиска ръката ти,
...ще оближа секундите
Той до мен ще мълчи,
...жадно с поглед разкъсвай
Тя ще вдига наздравица,
...две ревниви презрамки
пура Той ще гаси.
...и надолу по хълбока
Тя ще пие до дъно,
...ще последваш одеждата
Той ще мига с очи,
...с дъх разлей ме по чашата
Тя се смее със другите,
...разпилей ме по устните
Той не знае, мълчи!
Тя е вече пияна,
...изрисувай ме мислено
Той се прави на готин,
...после ме оближи…

Тя ме гледа учудено,
...запуши ми устата
той дори не усеща,
...после ме утеши,

ще те драскам с очите си...
отдалеч и за малко...
-------------
не, недей ме поглежда,
само се усмихни...

….и му рече

...що не туриш стръв да ме примамиш,
риба с гола мрежа, се не хваща,
че снага си тънка ще изнижа,
знам, рибарю, Дявола те праща.

На ловец престорен ме преследвай,
в тесни друми, по гори зелени,
по нозете мои тихо стъпвай,
скоро ще са, момко, уморени.

Пушка дигай, уж да ме уцели,
но куршум край мене да минава,
че да пусне тръпка по снагата,
кръв моминска да направи лава.

И тогава посегни с ръцете,
на капан стори ги да ме хванеш,
викай ме, измамена доде съм,
ще се върна, но не ще остана.

Свенливите й колене

Очите й - по-чисти от дъжда,
чертаят мълком мъжките ти устни,
а недокоснатата й ръка,
притиска другата да не изпусне
и да посегне твоята ръка,
посягаща към тънката й шия,
и по надолу двете й бедра,
между които залезите крие.

А устните - на ангели крила,
далеч стоящи - силата ти пият,
в извивката на ханша й се спря,
без страх, готов дори да те затрие.
И там, като икона на стена,
високомерно чакаща поклони,
запали между двете й бедра,
свещта,
погали белите колони.

И сетили за миг далечен свян,
безумни коленèте й се свиха,
затворен пътят - устните прибра,
а жаждата по вените изхлипа.

Камък тежък

Мен не гледай, майко, че линея,
ден загубих, слънце се не върна,
мой да беше, щях да руменея,
път замина и се не завърна.

Тайна крия долу до сърцето,
крадена любов от път ме върна,
и ме гони пуста орисия,
мъж залюбя, в дявол го превърна.

Тежка буца в гърло ми заседна,
тъмна сянка легна на душата,
щастие зарих в земята черна,
и от студ треперят колената.

Мрачна ходя, буря ме премина,
облаци ми пусна във очите,
дъжд се лее и без сън осъмвам,
ала него пазя във гърдите.

И косите тежки не пожалих,
друг не искам в тях да се изгуби,
камък тежък, майко, ме затисна
и земята черна ще ме люби.

Кажи й да не пита

Кажи й, Обич моя, да мълчи,
откъснатите мигове са мои,
и да не търси в твоите очи,
отблясъка на нощите ми голи.

Кажи й, да не пита на кого,
усмихваш се наум сред тишината,
кого проклинаш сън да не заспи,
додето не преглътне любовта ти.

Кажи й да не пита откъде
е топлото в очите непокорни,
и кой сънят ти всяка нощ краде,
чии целувки кожата ти помни.

Кажи й, нека тихо да заспи,
че чашата безумна е изпита,
кажи й, Обич моя, да мълчи,
кажи й, че боли когато пита!

Мълчи, Любов, че двете ми ръце
и тялото ми в твоите се вплитат,
ще си остана дъх от сетива,
а ти, Любов, кажи й да не пита.

Не се страхувай...(2)

Камшик е погледът ти,
с думи – белезници,
привързваш ловко себе си към мен,
бичуват ме настръхнали езици,
след тази нощ,
не искам да е ден.

И лош,
и тъмен,
искам да прокарам
по кожата ти, лепкавия мрак,
опарени секундите се стичат
на тласъци по голия ми крак.

Прехапана, усмивката се спусна,
страхът, където теб е обладал,
и слезе сам
на долната и устна,
настръхнал, жадно
го облиза цял.

И аз преминах
с тихите си пръсти,
на порив между устните сдържАн,
боля те, с нежноголата си същност,
мечтай ме бавно,
още си пиян.

Нещо в тъмното...

Идваш пак до изворите
жаден,
търсиш с устни
свежата ми кръв,
тази нощ небето е проядено,
от молци като гигантска връв.

Висят пак
раздърпаните облаци,
капе студ,
прегризана луна,
ужасът се утаява в костите,
и ще се втвърди
до сутринта.

Ще ги впиеш
в топлото ми тяло,
гниещи от влагата ти мъртва…
капчица живителна измама….
ще крещиш и ще целуваш кръста…..

Но е късно,
ядната зараза,
във водите ледни се просмука,
и увисна жалката надежда,
като труп
на изкривена кука.

Нека гледат...

Вдигни завесите,
сега ще се събличам,
и лампите,
да,
всичките светни
момински свян,
потъна там, където,
очите ти... и моите очи.

Вдигни ги,
нека гледат,
тя Нощта,
ще скрие в шепи
мисли похотливи,
и като истината – гола и сама,
по устните ти жадно ще попия…

Не идваш вече...

прагът опустя,
посипан с прах, потъна във следите,
вратата ми от болка натежа,
склони се покривът,
гредите са превити.

Не идваш вече,
лятото се скри,
умря и онзи славей във листата,
лозата стара есента попи,
и на оцет превърна се шарата.

Не идваш вече,
вятърът е друг,
студен и бръснещ в тихото усое
и камъкът до външния ми праг,
пропука се и рана се отвори.

Не идваш вече,
устните кървят,
напукани ръцете се превиват
и пътят вече не е онзи път,
след, който уморена в теб заспивах.

Не чакам вече,
двете ми очи,
пресъхнаха до болка да се взират,
крещя навътре,
ехото мълчи,
а ми е рано още да умирам.

Crazy...

...
намирам себе си
в протегнатата длан,
а теб,
дали те има,
Господи,
дали си сън,
не си,
държа те във ръце,
но липсваш,
чак до дъното в очите ми
и
саксофона се заплита
във косите ми,
в кръвта ми,
и по устните се плъзга,
ти,
не,
не тръгвай с края,
обещай ми,
за следващия блус
да бъдем само ти и аз,
и Патси Клайн...