Layla

Страхове

2006-10-19T14:36:00.000+03:00

Съавторство L & M

- Мон шер, навън почти се е стъмнило
безстрастна нощ разгъна своя плащ,
а аз се крия зад едно ветрило,
пазете тайната ми, като верен страж.

- Ма шер ами! Към устните /и двете!/
бих бил до крайни степени жесток,
не пазят ли мълчание! Простете,
изстискал бих ги в миг до кървав сок!

- Мон шер, това е синята Ви кръв,
ала защо сте толкоз строг, кажете,
бях вързала ръце с дебела връв,
изплъзнаха се, непосилна беше.

И пак дойдох, напук на вси стихии,
да зърна в грях, лицето Ви, стаено
под шапката и този черен плащ
на топла нощ от зли очи спасена.

- Дебела връв? По белите Ви длани?
О, не!.. Не говорете за това!..
От Вас самата кой ли ще Ви брани?
От мене, синя, пази Ви кръвта...

И пак сте тук! Припада кротка вечер.
Лицето ми /аз шапка ще сваля/,
погледайте и бягайте далече...
Очите ми целуват се с нощта.

- Да бягам, но краката ми неверни,
в посоката обратна все вървят,
и ако дните ми да станат черни,
те нощите Ви ще да споделят.

Простете ме за дръзките ми думи,
ще моля Бог и той да ми прости,
но вярвайте, не може помежду ни,
неказана безумност да стои!

- Аз вярвам Ви и вярвам, че Небето
простило е за Вашите слова!
Но как да Ви простя това, в което
за миг не смея да Ви обвиня?

Така ме радва крехката Ви младост...
Сърцето Ви дано да заплени
достойни рицари! И в тиха радост
животът Ви с любов да процъфти!

- Но не! Мон шер, мълчете! Тя си тръгва,
безмилостно е утрото към нас,
отпращайки сърцето ми безпътно,
но не далеч отивам всъщност аз,

а все по близо, също като нея,
и тя ще дойде, с тихите криле,
на ангели, които нежно пеят -
и Вашите са мои страхове!

- Как нощем страховете ни витаят
и как се крият нейде през деня!..
Възспирани, посоката не знаят
ръцете Ви под ангелски крила.

И Утрото, загризало, ще вземе
живота кретащ в новия ми ден...
И Вие, клета, тръгвате от мене!
а всъщност аз отивам си от мен!..

…следите Ти прашни...

2006-06-08T13:22:00.000+03:00

Всяко лято те виждам, как минаваш оттук,
прашен пътят, следите ти крие,
вода ти наливам във глинен бърдук -
и на мене от там ми се пие.

Бродил дълго по стари далечни земи,
уморени краката те водят,
ти минаваш през моите тъмни очи,
като лято в очите на просяк.

И на моя прозорец, всяка вечер гори
тиха свещ, ала ти я отмина,
поспирай се, страннико, само за миг,
нека пътят от теб си почине.

Аз събирам следите ти в своята длан,
и поливам водата светена,
зная, страннико, луда съм сигурно, знам,
но не искам да бъда спасена.

Ти вървиш, а водата немее след теб,
даже вятърът сам се смирява,
и изпито лицето ти среща се с мен,
и очите ти в мене остават.

Някой ден ще измия нозете ти, знам
и в косите си ще ги изтрия,
и ще спреш всяко лято да минаваш оттам,
тук следите ти прашни ще скрия.

Свенливо…

2006-05-28T16:40:00.000+03:00

...усмихни ми се тихо
нека Тя да не знае,
...ще те стигна с очите си
Той ще гледа встрани,
...разсъбличай пространството
Тя ще стиска ръката ти,
...ще оближа секундите
Той до мен ще мълчи,
...жадно с поглед разкъсвай
Тя ще вдига наздравица,
...две ревниви презрамки
пура Той ще гаси.
...и надолу по хълбока
Тя ще пие до дъно,
...ще последваш одеждата
Той ще мига с очи,
...с дъх разлей ме по чашата
Тя се смее със другите,
...разпилей ме по устните
Той не знае, мълчи!
Тя е вече пияна,
...изрисувай ме мислено
Той се прави на готин,
...после ме оближи…

Тя ме гледа учудено,
...запуши ми устата
той дори не усеща,
...после ме утеши,

ще те драскам с очите си...
отдалеч и за малко...
-------------
не, недей ме поглежда,
само се усмихни...

….и му рече

2006-05-28T16:37:00.000+03:00

...що не туриш стръв да ме примамиш,
риба с гола мрежа, се не хваща,
че снага си тънка ще изнижа,
знам, рибарю, Дявола те праща.

На ловец престорен ме преследвай,
в тесни друми, по гори зелени,
по нозете мои тихо стъпвай,
скоро ще са, момко, уморени.

Пушка дигай, уж да ме уцели,
но куршум край мене да минава,
че да пусне тръпка по снагата,
кръв моминска да направи лава.

И тогава посегни с ръцете,
на капан стори ги да ме хванеш,
викай ме, измамена доде съм,
ще се върна, но не ще остана.

Свенливите й колене

2006-05-28T16:36:00.000+03:00

Очите й - по-чисти от дъжда,
чертаят мълком мъжките ти устни,
а недокоснатата й ръка,
притиска другата да не изпусне
и да посегне твоята ръка,
посягаща към тънката й шия,
и по надолу двете й бедра,
между които залезите крие.

А устните - на ангели крила,
далеч стоящи - силата ти пият,
в извивката на ханша й се спря,
без страх, готов дори да те затрие.
И там, като икона на стена,
високомерно чакаща поклони,
запали между двете й бедра,
свещта,
погали белите колони.

И сетили за миг далечен свян,
безумни коленèте й се свиха,
затворен пътят - устните прибра,
а жаждата по вените изхлипа.

Камък тежък

2006-02-25T13:55:00.000+02:00

Мен не гледай, майко, че линея,
ден загубих, слънце се не върна,
мой да беше, щях да руменея,
път замина и се не завърна.

Тайна крия долу до сърцето,
крадена любов от път ме върна,
и ме гони пуста орисия,
мъж залюбя, в дявол го превърна.

Тежка буца в гърло ми заседна,
тъмна сянка легна на душата,
щастие зарих в земята черна,
и от студ треперят колената.

Мрачна ходя, буря ме премина,
облаци ми пусна във очите,
дъжд се лее и без сън осъмвам,
ала него пазя във гърдите.

И косите тежки не пожалих,
друг не искам в тях да се изгуби,
камък тежък, майко, ме затисна
и земята черна ще ме люби.

Кажи й да не пита

2006-02-25T13:52:00.000+02:00

Кажи й, Обич моя, да мълчи,
откъснатите мигове са мои,
и да не търси в твоите очи,
отблясъка на нощите ми голи.

Кажи й, да не пита на кого,
усмихваш се наум сред тишината,
кого проклинаш сън да не заспи,
додето не преглътне любовта ти.

Кажи й да не пита откъде
е топлото в очите непокорни,
и кой сънят ти всяка нощ краде,
чии целувки кожата ти помни.

Кажи й, нека тихо да заспи,
че чашата безумна е изпита,
кажи й, Обич моя, да мълчи,
кажи й, че боли когато пита!

Мълчи, Любов, че двете ми ръце
и тялото ми в твоите се вплитат,
ще си остана дъх от сетива,
а ти, Любов, кажи й да не пита.

Не се страхувай...(2)

2006-02-25T13:49:00.000+02:00

Камшик е погледът ти,
с думи – белезници,
привързваш ловко себе си към мен,
бичуват ме настръхнали езици,
след тази нощ,
не искам да е ден.

И лош,
и тъмен,
искам да прокарам
по кожата ти, лепкавия мрак,
опарени секундите се стичат
на тласъци по голия ми крак.

Прехапана, усмивката се спусна,
страхът, където теб е обладал,
и слезе сам
на долната и устна,
настръхнал, жадно
го облиза цял.

И аз преминах
с тихите си пръсти,
на порив между устните сдържАн,
боля те, с нежноголата си същност,
мечтай ме бавно,
още си пиян.

Не пипай Кръста!

2006-02-25T13:45:00.000+02:00

Това по устните ми - не,
не е червило,
защо не го опиташ с твойте
закъснели,
разкъсаното щастие кърви,
през нежни извори на пошли страсти,
изстинали във безразличния ти мрак.

По устните ми -
кръв,
отхапала съм прелестната шия
на извратената любов,
която стискаше за гърлото душата ми,
и тази нощ, Луната ще обяздя,
и нека вие, вместо дяволите в мен.

Недай посяга Сребърния кръст,
по кожата ми огледално гладка,
ще се приплъзне хладният метал,
отблясъкът ще се забие в теб,
почакай…!

Застиналите капки кръв,
на долната ми устна
поеми,
със топлия език на мислите си,
и сама ще си отида…

Нещо в тъмното...

2006-02-25T13:44:00.000+02:00

Идваш пак до изворите
жаден,
търсиш с устни
свежата ми кръв,
тази нощ небето е проядено,
от молци като гигантска връв.

Висят пак
раздърпаните облаци,
капе студ,
прегризана луна,
ужасът се утаява в костите,
и ще се втвърди
до сутринта.

Ще ги впиеш
в топлото ми тяло,
гниещи от влагата ти мъртва…
капчица живителна измама….
ще крещиш и ще целуваш кръста…..

Но е късно,
ядната зараза,
във водите ледни се просмука,
и увисна жалката надежда,
като труп
на изкривена кука.

…и ще идваш

2005-11-14T13:39:00.000+02:00

Ще те чакам на пръсти,
опряла носле във прозореца,
знам, че винаги идваш,
преди да си тръгне деня,
ще ми пуснеш опашките,
там на косата ми стегнати,
за ръка ще ме хванеш,
и бавно ще тръгнем, натам.

Ще погазим листата във парка,
покрили пътечките,
ще ми купиш от сладкия, розов
и лепкав памук,
ще погоним врабчетата,
ще накъсам цветя от градинките,
ще прегръщаме котки,
и един ще се плезим на друг.

И изцапана шарено цялата
и непослушна,
ще ме върнеш във къщи
на конче,
почти посребрял,
ще измиеш от мен щуротийте,
ще събуеш обувките,
залепила носле на прозореца,
утре пак ще съм там.

Нека гледат...

2005-11-04T13:38:00.000+02:00

Вдигни завесите,
сега ще се събличам,
и лампите,
да,
всичките светни
момински свян,
потъна там, където,
очите ти... и моите очи.

Вдигни ги,
нека гледат,
тя Нощта,
ще скрие в шепи
мисли похотливи,
и като истината – гола и сама,
по устните ти жадно ще попия…

Не идваш вече...

2005-11-03T13:38:00.000+02:00

прагът опустя,
посипан с прах, потъна във следите,
вратата ми от болка натежа,
склони се покривът,
гредите са превити.

Не идваш вече,
лятото се скри,
умря и онзи славей във листата,
лозата стара есента попи,
и на оцет превърна се шарата.

Не идваш вече,
вятърът е друг,
студен и бръснещ в тихото усое
и камъкът до външния ми праг,
пропука се и рана се отвори.

Не идваш вече,
устните кървят,
напукани ръцете се превиват
и пътят вече не е онзи път,
след, който уморена в теб заспивах.

Не чакам вече,
двете ми очи,
пресъхнаха до болка да се взират,
крещя навътре,
ехото мълчи,
а ми е рано още да умирам.

Crazy...

2005-11-02T13:37:00.000+02:00

...
намирам себе си
в протегнатата длан,
а теб,
дали те има,
Господи,
дали си сън,
не си,
държа те във ръце,
но липсваш,
чак до дъното в очите ми
и
саксофона се заплита
във косите ми,
в кръвта ми,
и по устните се плъзга,
ти,
не,
не тръгвай с края,
обещай ми,
за следващия блус
да бъдем само ти и аз,
и Патси Клайн...

Уморено

2005-10-31T13:36:00.000+02:00

Връщаш ме по тихите пътеки,
нищо, че нозете ме болят,
трябва да те диря, знам
но нещо,
спъва неутъпкания път.

Нямам дом, росата ме зачена,
там върху зелените треви,
и така се скитам преродена,
дъх на слънце,
лъч от две звезди.

И вървя,
посоки хаотични
се преплитат в морните нозе,
две сълзи се спускат по душата,
и се губя пак като дете.

Нямам нищо,
само две очи,
да те дирят в мрака, си оставих,
нямам път за връщане дори,
камъчета да си събера забравих.

Орисия

2005-10-27T13:35:00.000+03:00

Спри се, момко,
дъх ми не остана,
по горите тъмни да те гоня,
че тежи ми, пустата душата,
спреш ли се, ще ти открадна коня.

Ще те сложа до дърво зелено,
със косите там ще те завържа,
да не бягаш повече от мене,
страшна съм,
но страх минава бърже.

И по теб ръцете си ще пусна,
ще превържа голите ти рани,
във очите дявол ще изпусна,
ще го сторя,
само да те хвана.

Мене самодива ме ориса,
щом целуна
в камък да превръщам,
затова от устни стой далече,
че не мога само да прегръщам.

Дъх прокара,
огън в мен настръхна,
тръпка спусна долу при нозете,
в сън ме върза,
да ме не изпуснеш,
разтрепери с устни коленете.

Сълзи от млади вещици

2005-10-25T13:31:00.000+03:00

Хей, страннико, какво те води тук
по този край запуснат,
изоставен,
реките са – дълбоки и без брод
и като змии насъскани и гладни,
пътеките от камъни и кал,
краката босоноги ще разкъсат,
а утрото е мръсно и мъгли
се спускат плътно,
тук е тъй пропито,
от сенките на мъртви имена,
прекрачили човешката си същност,
сковани във прокажен ден
след съд,
разпънал ги на кръста
или с външност,
довлякла им позорни имена
на улични развратници,
на курви,
на ласкави вълшебни същества,
на кучки отмъстителни,
на мръсни,
предвестнички на паднали звезди
от свода на въздъхналите арки.
Защо краката, страннико, кажи,
доведоха те в този край,
макар че,
най-чистото, което пада тук -
прозрачен дъжд от облаците кални,
а всъщност са горещите сълзи,
изплакани от вещици незнайни,
измили уморените нозе
на скитащите в мрака им лъжи,

що дириш тука, страннико, кажи?!?

Тиха ярост...

2005-10-21T13:30:00.000+03:00

И ти се щеше да е времето,
когато
на кладите горяха луди вещици,
за да ме качиш там
с ръцете си проклети,
и с тях треперещите
да запалиш трЕските.
И ти се щеше
да ме сложиш на въжето,
да ритнеш стола
и да ме издишаш,
с последен вопъл
да си ида цялата,
и отмъстен
да можеш да заспиваш.
И ти се щеше
да е оня съд,
пред, който всяка грешка е голяма,
пред, който всичко се заплаща с кръв,
където за жените
прошка няма.
И ти се щеше
да ме разпнеш в Петъка
на блудниците,
неубити с камъни,
и ти се искаше, палачът ми,
несретника
да не уцели бързо,
за да дойде краят ми.

Отвътре

2005-10-19T13:28:00.000+03:00

по vui4o

Остави ръцете,
те не знаят,
през очите
в мене се спусни,
изсвири ме дълго,
безпощадно,
и в душата…
пак си само ти.
Остави и стройните бедра,
между тях
заключих тишината,
страх от сън,
примамлива следа,
ала ти се вглеждай
във душата.
Продължавай,
вътре ще е тихо,
сняг засипа старите следи,
и усещам с всяка своя фибра
пръстите ти,
допира и
ти…

Нощем,
по измамливи пътеки
бавно слиза лудата ми кръв,
ти ли ме опитоми с ръцете,
а си мислех,
че съм просто стръв.

Кошмарите се спускат по олуците

2005-10-18T13:26:00.000+03:00

Прехапани устни,
почти опустели очи,
дъх на призрачни сенки,
прескочили нощите,
не изтритите топли ръце,
бродят бавно по мен,
от пелин по горчиви ми удрят шамари,
въпросите.

Аз ли бях,
тази, дето погрешно погреба в очите си,
ти ли беше,
когото изтръгнах насила от мен,
побеляха косите,
усмивката някак пречупи се,
и боли отпечатъка,
татуиран от теб ден след ден.

Тихи стъпки дочувам наум,
а във нощите писъци,
и душа като празен хамбар
до полуда кънти,
и разкъсвам със зъби на две половини
сърцето си,
и го хвърлям на вълците,
вече и то не кърви.

Глътки...

2005-10-04T22:25:00.000+03:00

Вече не броя и чашите,
просто ги чупя когато са празни,
няма смисъл във нищото
знаеш ли,
но от себе си
как да изтръгна
празнотата,
да разбия на мрамора,
да изсмуча праха от душата си?...
Вярваш ли,
там е пусто и тихо,
като на съмнало,
а джазът топъл и стар
бавно се слива със тъмното,
спуска се в чашата с вино,
на глътки през устните,
бавно изпълва ме,
топло е,
няма те…
късно е…

...ще гледам отстрани

2005-10-01T22:24:00.000+03:00

Нощта е тъмна като тебе,
грешнико,
а ти си принц на мрака,
преследваш босоногите девици,
крадеш телата им ,
и впиваш се в душата,
нощта наистина е тъмна като теб,
останал в разширените зеници
се спускаш полугол във сетивата,
разливаш виното си
и опияняваш,
невинността
със дяволските пръсти на плътта -
събуждат се вакханки,
безсрамно оголели сетивата им,
настръхнали като на хищник
тръпнещите ноздри.
Нощта е тъмна като теб,
но някак милостива,
а ти си онзи демон на сластта,
по който полудявали жените
на праведниците,
с които пълниш олтарите на дявола
и ада,
превръщаш ги в безумия,
но в оргията,
знаеш главни роли няма,
И как ги лъжеш, грешнико,
и ги повличаш
по дирята ти жадни да се влачат,
не искаш и не знаеш,
и не дириш нищо,
изкусителю,
пресягаш се и,
просто си го взимаш…

Драсканици

2005-09-30T22:21:00.000+03:00

Пия много,
пия бавно и дълго,
пияните думи усмихнато
се търкалят по листите,
олюляват значения
и подхлъзнато падат,
подпират се една друга
и безумно се кискат.

Пия много,
пия бавно и дълго,
до съмнало,
и перото страдално трепери
в ръката до чашата,
криволичи по бялото
и поспира несигурно,
а свирепите точки пробиват безмилостно масата.

Пия много,
пия бавно и дълго,
изсмукани истини гледат ме празно
от ъгъла,
аз ли толкова дълго ги храних
с неискреност,
а сега ли,
сега ги изливам във мивката.

Пия много,
пия бавно и дълго,
а листите трупат се,
и закачам телата им с куки
по черни стени,
заслепява контраста им
и пробива очите ми,
после накъсвам значенията,
бавно и дълго,
и ги слагам да спят.

Въпросите ми висят недокоснати...

2005-09-24T22:21:00.000+03:00

Татко,
помниш ли ме още,
тръгна, просто ей така,
в несъбудените нощи,
даже входната врата
незаключена е още,
татко,
тихите листа,
капят в малките очички,
и защо така крещят,
изоставените птички,
сякаш вътре ги боли...
------------
Татко,
ужасът ме стига,
ще се върнеш, знам,
нали,
а навън нощта пристига,
татко,
много ме боли…

Татко,
не, не съм дете,
крясъците на съдбата
се удариха у мен -
раменете,
нежни бяха…,
и те чаках ден след ден,
татко,
помниш ли вратата,
скърцат пантите и в мен
всеки вятър там се удря,
влачи спомена студен,
ала ти не се завръщаш
и камината изтля,
и болят стените тежки,
татко,
кръст ли е това…

Текила, паеро и дъх на лимон

2005-09-18T22:18:00.000+03:00

Испанецо,
не гледай под сомбрерото,
очите дръзки въглено прогарят
кожата ми нежна,
денят залязва
зад червени хълмове,
гореща вечерта
се спуска тежко.

Набъбнали карминено
са устните,
плътта им топла
жадно се напуква,
а тръпки свян
настръхнали в ръцете ти,
по тялото ми пламнало се спускат.

Не бързай, омбре,
целуни ме с пръстите,
нетърпеливо влезли между роклята,
усещай ме по кожата настръхнала,
попивай ме,
навън нощта е топла.

Испанецо,
косите ще разпусна,
паерото ще вържа на очите ти,
ще хвърля деколтето във краката ти,
безумие по устните
ще спусна.

Да ме оближеш искам
като сол,
преди да вземеш
глътката текила
и да потърсиш, резенче лимон,
между бедрата някъде съм скрила.

Шест гарвана, мое дете

2005-09-16T22:17:00.000+03:00

на Силвия

Мъничката ми,
този път в тъмнината ти
няма връщане,
знаеш,
искаше кръста,
получи го,
ала той ме боли,
още гние в сърцето ми,
вярвай ми,
с теб замина и лятото,
сухи, мрачни дървета
люлеят гробовно ръцете си,
и премина през тях,
малка моя,
сбъдна грозния страх
на душата ми,
ти не се ли уплаши
сама,
в тъмна бездна,
посипана с прах от безвремие,
липсваш ми,
хладна есенна утрин
отнесе очите ти
някъде…
без да кажеш си тръгна
нека мир
да намери душата ти…

Чужди...

2005-09-16T22:15:00.000+03:00

Вкаменени,
обрулени вятърно устни,
чужди,
неми,
напукани,
гладни ръце,
нецелунати залези,
несъбудени утрини,
кажи ми,
къде да се стопля,
къде…

Грозен студ се прокрадва по чуждите пламъци,
от милувки измамена нежност крещи,
и издраскана с нокти си тръгва заблудата,
че намери уют в изтрезнели очи.

Все едно е,
целувам стени полусрутени,
посиняла от ужас се превръщам в лъжа,
всички устни са чужди,
от студ са напукани,
а по мойте отдавна се пусна ръжда...

Нокти по стъклото

2005-09-07T22:12:00.000+03:00

Затисната от стъклени стени,
невидими,
без въздух,
плътно тежки,
затворът на прозрачните очи,
ме задушава
и като насън,
повтарям осъзнатите си грешки…

Вериги ако бяха,
зная как,
решетки също,
щях да ги съборя,
но тоя плътен и побъркващ свят
прозрачно луд,
влудяващо затворен.

А там, отвън,
наистина си ти,
безумно вкопчен в тихата си лудост
не дишам,
тия четири стени,
са вътре в мен,
а гърлото е сухо…

Пусни ме,
да се моля, не можах,
на колене да падна
не успявах,
ръцете ме болят от неразбиране
а с ноктите,
тунели прокопавах…

Недей ме спира,
жалкия си кръст,
продала бих за два нещастни гроша
дори да ме раздираш,
къс по къс,
душата си…
във зъби ще я нося!

Изплезено

2005-09-02T10:18:00.000+03:00

Пусни ме,
да се гоня със светулките,
да падам във реката,
полудялата,
а после да те пръскам
и с качулката,
изплезено
да ти се скривам цялата.

Не се сърди,
по детски е усмивката,
останала на устните ми
малки,
и там,
до сладоледените точици,
се размотава дръжка на близалка.

И,
остави ме още на пързалката,
ще се прибирам с вятъра
след съмнало,
и не подвиквай закачливо
– Малката,
изстина млякото,
не стой навън до стъмнало!

Няма значение...

2005-09-01T10:27:00.000+03:00

...
тиха е църквата,
и литургията мина,
стенещи демони чакат пред портите,
тръгвам,
дали ще ме вземат.

Псалмите още
кънтят във главата ми,
пусто е,
чак полудиво,
неми молитви замръзват
по устните,
някога, толкова живи.

Жалки съдбите ни,
висят от купола,
гола камбана отеква,
вяра погубена бяга със смисъла,
тътенът в мене не секва.

Мрачен е храмът,
а тежка главата ми,
празна,
до кръст коленича,
мрачния демон разкъса душата ми,
луда,
на него приличам.

Сбрах греховете,
в краката му хвърлих ги,
пошли са дните ни земни,
вдига ръка и белязва очите ми,
този път,
знам,
ще ме вземе…

Прехапано усещане

2005-08-31T10:26:00.000+03:00

Когато се огледам във очите ти,
разкъсаните истини се стичат,
и нищо не откривам там за себе си,
а устните ми кърваво прехапани
не знаеш,
ала, още те обичат…

и крясъци на полудели гарвани,
се блъскат гръмотевично в главата ти,
и пак достигам изворите,
жадните,
ала не пия,
суха е водата им…

приличащи на камъни са устните,
с които ме изричаше накъсано,
и пареха тогава като слънцето,
прогарящо сега едно разкъсано
безумно тяло,
в нищото разпръснато…
-------------
и ако без да искам се огледам в думите,
висящите
на куки пред очите ми,
и лепкава е болката, безумната,
изтичаща,
разяждащо,
безмилостно,
във дланите треперещи събирам я,
за да оставя част от теб до себе си…

и ако някак,
някога по съмнало,
огледам се в дъха ти, още спящия
ще се събудиш ли заради мен
и дъното
да стигнем заедно
докосвайки душите си,
за да получим мрачната присъда,
вместо
всеопрощаващо причастие.

Да ти се моля или ...

2005-08-30T10:25:00.000+03:00

Пиши!!!
Не зяпай тъпия прозорец,
и подчертавай думите
със кръв,
увиснала зората се люлее
по хълмовете като мръсна връв…

Пиши!!!
Недей ме гледа,
аз ги знам,
ония тъмни погледи невинни
и думите окаляни,
без срам,
които разпиля, когато идваше…

Пиши!!!
Не се отвръщай със презрение
от листите,
в които се изля
помията от мрачните ти спомени.
Ръката ти,
убиваше без страх….

Пиши!!!
По дяволите,
Своята присъда!
Пиши!!!,
вземи от топлата ми кръв,
простеналото утро е разкъсано
и сляп след него ще заспи денят….

Ритуално

2005-08-29T10:19:00.000+03:00

Танцувай, вещице,
и забрави веригите,
нозете ти са силни
и без страх,
нагазваш огъня
на простосмъртните,
танцувай бавно,
те ще се стопят…

Танцувай,
неизмамени са нощите,
девици бели, знам
са ги целували,
пръсни жарава
да запалиш костите
и после върху тях
танцувай…

Танцувай, вещице,
косите ти се стичат,
платинено
в жаравата от спомени,
на прага,
на която ще почукат
изплашените сенки на прогонени.

Танцувай,
зная,
парещи са пръстите,
които сочат тъмните ти истини,
а ти си жива сянка
на причастие,
не ги жали,
че стенат там,
затиснати…

Танцувай,
след това – вземи главата му,
татамитата блъскат се
неистово,
зениците ти – разширени,
чакащи,
са светещи присъди
недовършени…

Кажи ми...

2005-06-24T09:46:00.000+03:00

Кажи ми,
пил ли си роса
по устни сутрешни,
погалени
от палав слънчев лъч,
а жаждата да става по-голяма,
и да се спуска пламнала надолу
а път да няма, вярваш ли,
да няма.

Кажи ми,
къпал ли си се в очи,
на бистър ручей взели красотата,
и ромона във тебе да звучи,
и вихър от вода да те отнася,
а ти да плуваш в парещи лъчи,
и с бавни пръсти да целуваш мрака,
кажи ми, моля те,
кажи.

Кажи ми ,
газил ли си във коси,
блестящи в пеперуденото утро,
и тръпките през пламнали очи,
опариха ли плахата ти същност,
че карамелен погледът искри,
и пак като на глътки ме
поглъща
кажи ми, моля те,
кажи….

Потъвал ли си в пазви,
ми кажи,
такива дето давят и плувците,
такива, че излизайки от тях
бушуват като ураган вълните,
по тялото ти,
но не сещаш грях,
а сетивата сякаш са изпити,
потъвал ли си в пазви,
ми кажи….

Нощта преди Спасовден

2005-06-09T14:49:00.000+03:00

Бесовете в пазви си ще скрия,
по треви ще стъпвам леко леко,
щурите си мисли ще надвия,
с тъмно биле ще смиря сърцето.

Вятърът в полите ми се крие,
бури ми играят във очите,
щом ми даде твойто лудо биле,
не заспивам, бродя по звездите.

Сън ме гони, но ме не достига,
огън във душата ми вилнее,
да не мигна, да те не сънувам.
ала славей в нощите ми пее.

Хляб замесих, нощвите обърнах,
вино лиснах, на пътека стана,
млада ярка, че под нож затиснах,
да те срещна, либе, ти се надам.

Спри се малко във очи ми тъмни,
лудост тиха ще да ти проводя,
ще да любим нощите бездънни,
и по мене либе, все ще ходиш.

А когато сутрин по росите,
тебе найда как ми сянка пазиш,
сънена ще разплета косите,
и в тревите росни ще нагазим.

Пояса зелен ще хвърля, либе,
и след него ризата си бяла,
голота с косите ще покрия,
и за тебе твоя ще съм цяла.

Разнежено

2005-06-07T20:03:00.000+03:00

Тихи летни утрини,
съблечени,
съненото слънце те облизва,
някъде навън
трева по капките,
вятъра на колие
нанизва,

тиха котка нежно
ближе лапички,
после бавно ги суши
на слънце,
и като една принцеса
приказна,
си играе
с граховото зрънце.

Тихи летни обеди
разнежени,
бяло слънце
в сенките ми пада,
и котаците се гледат
влюбено,
с мляко по носленцата
останало.

Тихи летни вечери,
съблечени,
сладостта
по кожата ми лепне,
закъсняла птичка
пее в клоните,
бриза тих
по клепките ми тръпне.

Може и гола

2005-06-06T13:35:00.000+03:00

да осъмне луната
сред топлите сенки на мрака,
и дивия бяг на нощта,
мога и аз…

да се спускам по тихите звуци,
и вятърът нямо да стене
в ръцете ми,
може и тя,
гола,
земята без свян да поеме
на сините ласки дъха
и в покой да застине,
а, мога и аз…
да остана така, но дали,
ще се слея с пороя звезди,
разпилени по пясъка…

може и гол,
изгрев пурпурен
тихо да гали клепачите,
с капките утринни
можеш и ти,
да пришпориш лъчите
и в луд ураган да се спуснеш
в недра на девича зора,
а можеш и гол…
да останеш на топлия бриз
да настръхва до край
сетивата ти…
може и гола…
да те стигне по пътя си
капчица морска вода
с дъх на пяна и сол
по извивките мокри,

да те стопли,
да , може и тя…

Ангелско...

2005-05-28T13:35:00.000+03:00

Ангел си,
ала крилете ти -
где са,
и ореола ти -
кой го е смъкнал,
кажи,
някога в лудите сънища
се раждах принцеса,
после някой ми каза,
че това са красиви лъжи.

Ангел си,
в топлите сенки на мрака
остана,
скрий се във пазвите,
вън бродят лоши очи
тихо просвирва живота
във ъгъл за двама,
някой цигара запалил,
а в мене дими.

Ангел си,
а във завивките свои
намирам
топли и бели,
премигващи, нежни перца,
сънено в мрака ме галят,
и спяща ме гледат,
после палуват с въздишките
и се смеят със глас.

Ангел си,
ти си капка невинност
красива,
бродеща в сънища
плъзнати върху капка опал
пухкаво утро си,
шарено, плуващо в миглите,
близнало малки носленца
и останало там.

Стъпчици...

2005-05-19T16:10:00.000+03:00

Някой минал в розовото утро,
капки пръснал,
люляци разсипал,
налепил усмивки по стъклата ми
после
във венците се оплитал…
Някой минал,
през перваза, тихия
стъпчици оставил по душата ми -
несъбудена,
и някъде отнесена,
на възглавницата ми
поръсил спомени…
Някой минал,
по тревата, мократа,
пеперуди вързал на клепачите,
с мед намазал
слънцето ми утринно
и избягал нейде
с котараците….
Някой минал ,
газил из цветята ми
и откраднал миглите ми,
спящите,
после ги завързал върху вятъра,
и го духнал
да опрашва храстите.

Някой минал,
стъпчици останали….

Проклетото мастило свърши

2005-05-13T15:07:00.000+03:00

Държа перото
с прокълнАти пръсти,
че преди малко
в тебе го забих,
виновна – не,
проклетото мастило свърши,
а с кръв изписаното
нищо го не трий.
Перото тръпне,
думи полудели,
излизат изпод накървен писец,
един след друг
на календара дните
настръхват,
като минали през теб.
Перото стене,
прокълнАти пръсти
го стискат здраво,
няма да се спрат,
кръвта шурти,
душата тихо стене,
а вените -
пулсират, не, туптят…
Потапям го,
а тя е още топла,
попивам с пръсти немите сълзи,
пръстта,
поглъща закъснели вопли
със ледените устни
и мълчи…
Ще те довърша,
погледът тъмнее,
диханието, чува се едва,
ще се изпиша цялата ,
чрез нея,
че с тебе смърти
хиляди видях.
Умирайки на думите от ножа,
в перото старо
себе си открих,
забивах във сърцето си триножник
оттам изтръгвах
писъци във стих…

Почивай в мир,
кръвта душа не мие,
перото ми, животи не щади,
но свърши се проклетото мастило,
а с кръв се пише,
за да заболи.

11.05.2005

Там на другия кръст...

2005-05-13T15:06:00.000+03:00

Бавно мряха поетите
в ръцете им капещи гниeха
перата от кръв,
душите им мъртви в безвремие,
скитащи просяци
гладни за капка,
от свежата плът на истина,
с врязано късо въже,
във туптящото гърло,
безпътни се лутаха
с празни очи
и мряха поетите...

и виеха вълците,
жадни за кръв по следите им,
като псета бездомни
със гладни очи,
и следваха дрипите
от накъсани пориви,
и мряха поетите,
в слова неродени
изтръпваха пръстите сухи,
перата се чупеха,
а нямаше кой
да пророни сълзата си,
мряха поетите,
и нямаше въздух за тях…

и изтляха поетите,
в езиците огнени,
дръзки
на грозни лъжи,
се стопиха в безумие
грапави истини,
и в ужас без кръв
ги поеха в отвъдното
пепел в роса....

Не! - кажи ми да спра,
да замлъкна,
в орисница черна превърнах се,
вървяща след тях
да събирам остатъци
жалки,
обгорели следи,
да нахраня душата си,
гладна съм,
ходя прокълната в дните
проядени,
ала ръцете ми още държат
и ще напиша по хладните камъни
имената им
с моята кръв…

30.04.2005

По тъмни доби

2005-05-13T15:05:00.000+03:00

...вечерта бавно слиза
по тихите схлупени улички,
и усуква снага
в лабиринти от диви цветя,
тя е майка на всичките
тукашни палави вещици
и на тайнствени,
полуголи мъже,
дето спират дъха……

Дебном,
дявол причаква девици
в косите на тъмното,
мами с адови сладости
тяхната перлена плът,
и улавя с ръцете си
всяка усмивка
изпусната,
хищни страсти дарява
срещу капка от тяхната мъст.

...с лъст обгръща телата
догонил без дъх
и във тъмното,
и във унес ги люби,
и пак,
сякаш като на сън
ненаситен останал,
повтаря,
преди да са дръзнали
да посипят с тамян
тази лава от демонска сласт...

...и се свличат в безумие
заедно,
вкопчено-търсещи,
пиещ сокове чисти от извор
потръпващ и бял,
той се слива с девичите сълзи,
прозрачни от щастие
и се буди от арфи
в тихо утро
прочистен и цял…

05.04.2005

Огледалният образ на думите

2005-05-13T15:03:00.000+03:00

...и развяват косите ти,
кръвожадно оголват
страх от сребърни кръстове,
и те пускат на воля,
и те стискат за гърлото,
и във вените капят -
тези думи разкъсани,
дето в тъмното хапят....

...и замръзват във вените
като черна магия,
и се крият по Ъглите,
страховете ти пият,
пускат грапави паяци,
после бият тревога,
и с душата се гонят
сякаш до изнемога…

и какво ти остава?...
във луната да виеш,
милосърдните зъби
там до кокал да впиеш
и да смучеш живителна кръв
на девици,
вместо нея да светиш
с разширени зеници…

отмалели и луди,
даже ангелски топли,
ги оставяш на съмнало
да потъват във вопли,
и превръщаш се в сага
от древността,
прокълната,
и оставаш във тъмното
с теб да плашим зората….

25.03.2005

Тя е като фруктиера...

2005-05-13T15:02:00.000+03:00

нахално налети зърната на грозде
улавят със ласо очите ти,
и овалите топли на праскова
те примамват да вкусиш
от сока им…

хайде,
бананово нежна и гладка
е кожата,
устни в малина и ягода
влажно преливат от сладост
напукано тръпнеща,
още се чудиш?!...
с цвят на вишна и слива
до синьо във тъмно очите и`
бавно се спускат по теб,
а ти се дивиш,
как природата
толкова плод е създала ли?!
Стига…..,
и слънцето даже след нея
виждаш на плодови устни
фибрите вплело,
гали косите и`,
спуска тихи лъчи
по зърната от грозде
и облива целувайки
онзи овал съвършен,
с топли стъпчици плъзва ръба
и стъклото искри
в цветовете на плодови прелести,
и не смееш натюрморта
да вкусиш с ръце….

23.03.2005

Свръх себе си

2005-05-13T15:00:00.000+03:00

Презирам се -
на слабостта в лицето се изсмях,
но твърде късно някак,
разпънах я по дивите бодли,
да гони вятъра и да го спира с тях...

Презирам се -
на яростта,
отдадох се сама,
изстинала , в ръцете си я взех
и я прегърнах като полъх нежен,
погали сетивата ми и отлетя…

Презирам се -
изгубена и сляпа,
в тълпа от нощни вещици вървя,
препъвам се във камъни от злоба,
изправям се , едва държат краката,
но продължавам някак да вървя…

Презирам се -
пречупени от страх,
лежат в нозете ми от рани враговете,
и знаме от разкъсани мечти -
от мрака на отвъдното ще свети…

Презирам се,
а силната ръка,
юзди от огън , сграбчила е здраво
и удря с хъс, по нечии бедра,
плющи камшик,
резки от кръв
….и сол във топла рана,
посипани със жалка суета.

И ще се скъса старото въже,
увиснала,
на него ще остане,
едната истина и жалката и страст
да бъде жива,
пък дори и в рани.

03.12.2004

Нарисувано...

2005-05-13T14:59:00.000+03:00

Нощта разкъса тънката си нощница
и тръгна гладна,
дива,
полугола,
като изхвърлена от ада
грешница,
небрежно разпиляла небосвода.
Едва прикриващ нежната и` плът,
ефирният воал почти разтворен,
а изпод него
пълните зърна,
настръхнали
от вятър неспокоен.
И облак тъмен
с устни ги пое,
неистов писък - небеса разтвори,
звезди
и звън от ангелски криле,
и топъл дъх –
жарава,
после – огън.
С девичи сълзи сутрешна роса,
окъпа несъбуденото утро,
от пламналите си в пожар недра,
нощта,
отиваща си
с вопъл го изпусна.
А ноктите и`
впити във небето,
раздраха го на пурпурни ресни,
и вик на гларус долетя отгдето,
докоснаха се…
парещи лъчи.

22.12.2004

Страх...

2005-05-13T14:58:00.000+03:00

…пронизващ,
жадно пие душата ти гола,
и се стича по вените -
гъст, задушаващ и стар,
и умело те хваща за гърлото
с ледени длани,
в пещери те навира,
за да бъдеш объркан и сам.

Гложди диво
на чувствата костите крехки
и ги чупи,
щом силите черни
не стигат за мъст,
и почти е умрял,
но възкръсва у теб…
нечовешки,
полугол и настръхнал
в окаяна, мръсна зора.

Страх от грозна,
измамна и яростно тръпнеща струна,
от китара в ръцете на сбъркан,
пиян психопат,
страх в безмълвност стихийна,
без милост захапал от ужаса,
хранещ себе си с теб,
и засищащ свирепия глад.

И не дава да дишаш,
и в мозъка твой се провира,
и пролазва в очите ти,
леден в гърдите кипи,
уж, побягнал
от него се пазиш,
но нокти стоманени,
във тила ти се впиват
и кръвта безпощадно шурти…

07.01.2005

И там ще пише....

2005-05-13T14:56:00.000+03:00

Догонвам думите, изпуснати,
разляха се във тъмното
като тръпчиво вино –
нахални, безобразно дръзки,
провокиращи.
И зная, ще ги върнеш,
не, не същите,
а два пъти по-остри от ками,
разпарящи душата ми
с металния си дъх
на хиляди рубинени сълзи.

Да ме намразиш нямаш яростта,
да ми покажеш всичките лица
на демоните в тебе
нямаш смелост,
но имаш сили да ме погребеш
и място във сърцето свое имаш,
жигосано от кървавите устни,
когато жива бях.

И там,
на етикет гранитен над пръстта,
затиснала душата ми греховна,
прорязъл с ярост своята ръка
ще ми напишеш с кръв и за последно -
Умря,
от ножа невъздържан свой,
умря.

01.02.2005

Онази, с косата...

2005-05-13T14:48:00.000+03:00

Душата ти гола,
в сърцето – вали,
разпънат на кръста,
в очите – стрели,
и в ярост съдбата ти бие шамари,
а устните стискаш,
в гърдите ти – пари.

Жестока и дива
омраза прелива,
ала
белезници от грозни лъжи,
сковават ръцете с неистова сила,
а тежки краката,
стоят в букаи.

Наоколо тегне втъкана забрава,
пречупваш на части,
скования кръст,
със зъби разкъсваш това,
що ти пречи,
желязото в пепел,
превръщаш за мъст.

Тя идва спокойна,
с косата на рамо,
събираща с нокти железни –
души,
агония стиска във зъбите здраво –
заспиваш –
след нея по-леко се спи…

25.01.2005

Изповед…

2004-12-29T22:07:00.000+02:00

Падре,
душата ми…,
тази моя душа,
тази грешна, накъсана струна,
няма прошка – нали,
за неверни очи,
и за лудост до смърт – изживяна.

Ще повтарям молитви,
в дълги черни поли,
ще увия краката красиви,
ще стоя зад стени
от фалшиви очи,
но страстта си – къде да я скрия?

Падре,
разумът мой - а дали е така,
той, защо го открадна без милост,
и в кръвта ми се вля
като луда река,
как без кръв да живея? - кажи ми.

Падре,
нямам очи да погледна света,
несънуван порок не остана,
идва нощем и сам,
се промъква без срам -
как да бъда и чиста, и пряма?

Падре,
прошка ми дай,
ще потисна греха,
и във тъмното свещи ще паля,
а пък призракът мой,
ще намери покой -
само с мене и само във ада….

Дядовата къща

2004-12-02T15:31:00.000+02:00

Бавно влизам във тихия двор,
а къщурката бяла ме гледа,
зная, помни ме старият бор
и смокинята, там до съседа,
и лалетата шарени пак
се усмихват красиви и свежи,
сякаш баба ми още е тук
и с грижовни ръце ги подрежда.
И чешмата с корито от мъх,
оживя още щом я погледнах
и усещам се както преди,
ала нещо безценно изчезна.
---------------------------
Бели стаи,
стените изпъстрени в рамки,
а свежият въздух…
някак безпощадно тежи,
и прекрачила прага,
прегръщам тишината с ръцете си,
но някой ми липсва,
празнотата отвътре боли.

Търся своя покой
във уюта на старите спомени
и от снимките жълти
надничат лица и съдби,
и е пусто във къщата,
само проскърцват годините,
а гъдулката стара на скрина,
мълчи ли, мълчи.

Няма кой да отвори усмихнат вратата ни,
старата.
Няма кой да те срещне на прага
с “добре си дошла”.
И уж, всичко е някак,
преди както беше оставено
всичко сякаш е тук,
само моите старци - не са.

Черен дъжд

2004-10-26T15:38:00.000+03:00

бавно мие душата ми гола
мракът спуска по устните призрачна болка
и пак……..
как е тихо навън
и по улици черни се стича живота
като мраморна сенка в следите от стъпки
във мене вървиш
с крачки плътни , без път и посока
и студена, и кална се стича до нас есента,
като призрачна болка дошла от безкрая.
Ще мълча,
ще преглътна бодлите и в тъмното,
Ще изтръгна от себе си жалък остатък
Сърце – издържало на вятъра,
Някак странно,
неистинско уж,
ала все пак сърце.
Ще мълча,
ще се стича водата по тялото
мое,
Ще събужда умрели частици от дяволска плът,
Ще разлива живота си,
ще ме гали до утрото,
Ще е черен,
измил греховете ни – дъжд.

Сънувано…

2004-10-05T15:35:00.000+03:00

Отдавна, знам, сънуваш самодиви,
а ти си гол в окъпана гора,
на водопада в пазвите пенливи,
нетърпеливо чакаш вечерта,
и те ще дойдат,
бавно ще събличат
от себе си воал подир воал,
косите им невинно ще се стичат
и ще покриват нежният овал.
ще ги разгърнеш с мокрите си длани
ще пиеш от девичия нектар,
ще тръгнеш по настръхнала пътечка
ще спреш задълго в нежния и край.

А слънцето с лъчи ще те събуди,
останал гол във меката трева,
по устните ще пърхат пеперуди
и ще се стича медена роса.